Български артилеристи край Одрин на фона на Султан Селим джамия, 1913 г.

Така например в Устава за строевата служба (1901 г.) елементът на походния ред взводните колони,взаимствани от руските устависа премахнати от строя на батареята като нецелесъобразни. Тази идея се лансира първо от българската артилерийска мисъл и в последствие се възприема и в уставите на други артилерии, първоначално в японскита през 1903 г., като намира приложение в Руско-японската война през 1904 г.[1] След това през 1905-1906 г. се възприема и от други европейски устави, които официално обявяват, че я приемат от японската, само защото японската е воювала.

Българската артилерия има заслуги по отношение на бойната подготовка на артилерийските единици. За първи път в България бойните артилерийски стрелби се обвързват с тактиката на артилерията. За първи път в България тези стрелби се извършват не на полигонни начала, както другаде по света, а на бойни - на непозната местност. Това в българската артилерия започва през 1897 г., а в артилериите на другите страни се въвежда едва през 1905 г., първоначално във Франция и Испания.

От организационните въпроси българската артилерия решава оригинално съставянето на артилерийското отделение от две батареи в мирно време, а трета батарея е подготвена с материална част за военно време. Това облекчава значително бюджета и ускорява процеса на мобилизацията на артилерийските полкове във военно време.

Българските артилеристи са едни от най-подготвените в теоретично отношениев края на деветнадесети и началото на двадесети век в Европа. Те имат самочувствието да поставят конкретни ясни и обосновани искания пред водещите световни производители на артилерийски системи тогава – заводите „Шнайдер”[2] в гр. Крезо, Франция и „Круп”[3] в гр. Есен, Германия, когато България се снабдява с най-съвременните за тогава артилерийски системи – скорострелните оръдия и гаубици. Конкретни са техните изисквания за необходимите характеристики на артилерийската материална част, мерните и наблюдателните прибори, устави и правила за стрелба.

Артилерийски инженер Богдан Белковски

Най-яркият пример в това отношение е изискването на Артилерийския комитет, на базата на проектиран от българските артилерийски инженери модел за разработка на 15-см гаубица, инсталирана на лек полски лафет, предявено към фабриката Шнайдер във Франция.

През 1912 г. при обсадата на Одрин артилерийският инженер катитан Богдан Белковски[4] изобретява специална мортира, която да изстрелва на по-голямо разстояние българското изобретение - ръчните гранати „Одринки“ с яйцевидна и сферична форма.[5] Гранатите действат с драскателен и запалителен състав и се използват с голям успех. Почти по същото време се изобретява ръчната граната за близък бой с цилиндрична форма и дръжка с обща дължина 23 см от артилерийския инженер капитан Боян Бракалов.[6] Още през декември 1912 г. той представя чертежите на гранатата в Артилерийската инспекция с цел гранатата да бъде изпитана. Назначена е комисия за изпитаване на гранатата, но поради заминаването на изобретателя на фронта въвеждането и се осуетява. След завършване на войната 1913 г. този въпрос се забравя, за да се поднови отново със започването на Първата световна война, когато обаче германците ни снабдяват с ръчни граната, тяхно производство.

Апаратът за откриване по звука на мястото на неприятелската батарея (днес използваме термина артилерийски звукометричен комплекс) е също изнамерен от българин. Това е инженер Иван Мавров от София. За това свое откритие той долага в Артилерийската инспекция още преди 1912 г.[7] Първи опити с неговото изобретение са правени при Одрин в края на 1912 и началото на 1913 г. Така се поставя началото на звукомерното засичане в артилерията. Цялостно методът е приложен малко по-късно във Франция, след това и в други страни. През 1916 г. под ръководството на инж. Мавров въпреки трудности и несгоди се образуват акустически команди в българската армия. По-късно намира широко приложение през Първата световна война. В България иновацията в завършен вид приемаме от германците, като в нашата артилерия се организират т. н. слухови команди, въоръжени с т. н. „посокочувачи“, секундомери и др.[8]

След Първата световна война български военни изобретатели се заемат с въпроса как да се намали или заглуши гърма от оръдията и картечниците, като едновременно се намали дулния пламък с цел да не могат да се засичат огневите им позиции от противникови измервателни команди. Първата самостоятелна разработка в тази връзка принадлежи на един поручик от осми конен полк в Севлиево, който го приспособява към картечницата на полка. Малко по-късно се появява друг образец на артилерийски заглушител, на артилерийския инженер полковник Боян Бенчев Бракалов. Поради липса на средства и техническа апаратура в артилерийските работилници заглушителят е направен примитивно, но въпреки това дава сравнително добри резултати. Чертежите на този модел са изпратени в Артилерийската инспекция през 1927 г. с молба да се направи сериозно изпитване в Артилерийския арсенал. За съжаление към това изобретение се подходжа с пренебрежение.

През 1897 г. българското министерство на войната официално поръчва във Франция от фабриката на Шнайдер 15-см гаубици с възможност за откатаване на тялото по лафета. Това става с помощта на въздушно-хидравлични спирач и връщач на отката. Цялата гаубица е проектирана от български артилерийски инженери. По това време никоя друга страна в света не притежава подобна гаубица.[9] Уникалното на тази гаубица е това, че едновременно притежава огневата мощ на крепостно-обсадните и маневреността на полските оръдия. Поръчани са във фабриката на Шнайдер във Франция 24 15-см нескорострелни гаубици, проектирани на лек полски лафет от майор Калин Найденов. Тази иновативна за времето си гаубица е представена на международната експозиция в Париж през 1900 г. През 1904 г. гаубицата е модернизирана на базата на разработен български проект. Модернизираните части са произведени във Франция, но са поставени на гаубиците в Арсенала в София. През Първата световна война редица водещи армии в Европа си поръчват разработената от Шнайдер по български проект гаубица и я използват успешно.

Нека да повторим, че българската артилерия е първата в Европа, която поръчва и придобива 15-см гаубици на полски лафет във фабриката на Шнайдер в Крезо (Франция). Въпреки първоначалните затруднения в реализацията на подобна конструкция този проект става реалност. Така със съдействие на български артилеристи[10] се проектира първата 15-см гаубица на полски лафет по принципа на скорострелно оръдие. Тази идея по-късно се доразвива от артилерията в други европейски страни. Това става след като се усъвършенства конструкцията на спирачите, мерните прибори, приспособяване на гилзата и опростяване на затвора, за да се постигне пълна скорострелност. Това се прилага във водещите европейски фирми едва 10 години по-късно и тогава големите европейски армии се въоръжават със скорострелни 15-см гаубици на полски лафет, по дадения пример от българската артилерия. Така се създава 15-см обсадна гаубица Д/12 „Шнайдер“. Нейна характерна особеност е бойният спирач, който в значителна степен осигурява поемането на силата на отката, заедно с използване на рилна лопата. Спирачът е хидравличен, с изпозване на глицерин, докато връщача е пневматичен. Макар че системата е гаубица нейният вертикален обстрел е доста органичен +10 до -15 градуса. Така тази артилерийска система става първата тежка система, която няма платформа и клинове за нейното застопоряване.

Може би най-много са достиженията на нашата артилерия в областта на бойното използване.

Победата при Одрин през 1913 г.е безспорен връх в бойното използване на българската артилерия

До атаката на Одрин през 1913 г. в последните войни са атакувани няколко крепости. Порт Артур е най-модерната от тях, където е използван най-голям брой обсадна артилерия, по време на Руско-японската война от 1904 г. Тук японците употребяват по-голямо количество оръдия и със значително по-голям калибър от колкото ние при Одрин. Но нито при Порт Артур, нито другаде дотогава е използвана обсадна артилерия с толкова голяма изненада за противника и с така силно съсредоточен и масиран огън от фронта и фланговете по място и време, какъвто е нашия огън на участъка на пробива при атаката при Одрин. В зоната Айвазбаба – Айджийолу – Кестенлик, която е дълга около 3 километра и дълбока средно само 100 метра на 12 март 1913 г. от 4:30 ч. сутринта в продължение на шест часа падат непрекъснато снарядите от 78 наши обсадни оръдия (12- и 15-см), от които половината водят флангов огън. Освен тях още 40 полски оръдия бият зоната фронтално. Това прави плътност от 118 оръдия на 3 километра фронт в участъка на пробива, или 39 оръдия на километър фронт.

При атаката на Одрин българската обсадна артилерия за пръв път в световната военна история и изключително успешно прилага артилерийска поддръжка на атаката по метода „огнен валяк”, зад който на 13 март към 8:30 ч. нашите пехотни части се движат от Айвазбаба към Таштабия, а по-късно от тази линия на юг към града.

Българската артилерия за първи път показва на тогавашния военен свят безсилието на крепости като Одрин, силно въоръжени и отбранявани, макар и маневрени, които могат да бъдат обезмислени при наличие на разрушителната сила на съвременния артилерийски огън, използван и прилаган от талантливи артилерийски командири.

На 12 март 1913 г. към 13:30 ч. българската артилерия получава заповед да порази с барабанен огън неприятелската позиция, а след това открива и преграден огън зад линията на фортовете. От тогава тези огньове макар и да не са получили своите наименования влизат във военната наука на водещите държави по света.[11] В Първата световна война тези огньове са използвани вече масово, наречени от германци и австрийци „Trommelfeuer”, от британците „harassingfire”, „artillerybarrage”, „beltoffire”, а от французи - „letired‘arrêt“ и „letiredebarrage”.

Български патент е и „артилерийската атака“, която осъществяват 1/5 артилерийско отделение на майор Дримев и 2/8 артилерийско отделение на капитан Игнатов излизайки пред и увличайки българската пехота от двете страни на форта Айджиолу и откривайки убийствен огън по форта Кестенлик. По този начин пътя на 23-и пехотен полк към Айваз баба е открит. Военната история познава твърде малко примери на подобно артилерийско самопожертвование. Дотогава само по време на Френско-пруската война през 1870-1871 г. пруски батареи успяват да се приближат на 600 метра от противниковите позиции. Българските батареи обаче с атака заемат самите пехотни турски позиции. Големият артилерийски тактик генерал Калин Найденов определя безпрецедентните действия на българските батареи при Одрин като нов тактически прийом, наричайки ги „атакуващи батареи“.

Никога дотогава не е проявяван такъв огромен интерес от военни експерти от цял свят за бойното използване на артилерията, както при победата при Одрин.

При Люлебургас – Бунархисарската операция българската артилерия успява да нанесе невиждани дотогва в световната практика загубина протвника. Според кореспондента на английския вестник „Таймс”, който отразява събитията от турска страна 60% от ранените и убитите турски войници се дължат на българската артилерия.

По време на Балканските войни никоя от воюващите армии няма идея за създаване на артилерийски резерв. Единствено българското висше командване при подготовката за Междусъюзническата война през май и юни 1913 г. образува почти неподвижен резерв от тежки оръдия и гаубици, запрягани с волове, които са разположени на сливнишката позиция, макар и да не вземат участие в боевете.

На 4 ноември 1912 г. 1-а и 3-а български армии атакуват турците на силно укрепената Чаталджанска позиция, опираща се с десния си фланг на Черно море, а с левия на Мраморно море. Тази позиция на двата си фланга се поддържа от силен турски флот. В чаталджанските боеве на българските войски от 5 до 8 ноември 1912 г. за първи път във военната история българска скорострелна планинска артилерия с калибър 7,5-см води успешна борба с бойни кораби, притежаващи значително по-мощно артилерийско въоръжение. Със своя огън тя принуждава турския военен флот, въоръжен с 15- и 28-см оръдия да напусне прилежащия бряг, като с това осигуря възможност на българската пехота да изпълнява своите задачи. Става въпрос за турските кораби броненосец „Тургун Рейс“, броненосец „Хайредин“, крайцер „Хамидие“, контра-миноносец „Ягадир Миллет“. Със своя точен огън българските планински оръдия, разположени на позиция северно от с. Джелеп кьой, принуждават   противниковите кораби да се оттеглят към Мидия.[12] Това е уникален случай на контрабатарейна борба при която обикновени планински оръдия неутрализират значително по-мощни корабни оръдия.

По време на Първата световна война българската артилерия, подпомогната в определена степен от Германските войски значително укрепва своята организационна, бойна и мобилизационна подготовка. Артилерията ни представлява основен фактор за да може нашата действаща армия да победи в продължение на няколко месеца сръбската армия и завладее Моравско и цяла Македония, а след това да разгроми и румънската армия в Добруджа, усилена с три руски и една сърбо-хърватска дивизия. Българските войски, снабдени с мощна артилерия се противопоставят и отбиват още година и половина на южния Солунски фронт съюзните англофренски сили, които ни превъзхождат значително, към които се присъединяват новоформираните на о. Корфу шест сръбски дивизии, освен тях една италианска бригада, руска бригада, а по-късно и цялата Гръцка армия.

В продължение на три тежки години българската артилерия съперничи на армиите на шест страни, повечето от тях с вековни традиции в артилерийското дело.

Всички приноси, които постига българската артилерия в тези войни до голяма степен се дължат на високоподготвените български офицери – артилеристи, според редица съвременници може би най-подготвените в Европа по това време.

До началото на Балканската война голяма част от артилерийските офицери преминават обучение в най-престижните за времето си военноучебни заведения в чужбина като: Николаевската академия на генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (срок на обучение 3 години); Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург, Русия; Офицерската артилерийска школа в Царское село, Русия; Академията на генералния щаб в Торино, Италия; Артилерийска и инженерна апликационна школа в Торино, Италия; Висш артилерийски курс във Виена (срок на обучение 4 години), Австрия; Курс за кандидати за щаб-офицерски длъжности по артилерията във Виена, Австрия;Академия на генералния щаб в Брюксел, Белгия; Артилерийска и инженерна апликационна академия в Брюксел, Белгия; Висше военно училище (Академия на генералния щаб) в Париж, Франция; Артилерийска апликационна академия във Фонтенбло, Франция (срок на обучение 4 години).

За периода от 1878 г. до 1912 г. близо три четвърти от завършилите в чужбина офицери артилеристи се обучават в Русия. Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург е най-престижната измежду всички по това време. Броят на обучаваните в нея наши офицери е 40, от които 30 завършват пълния курс. Първите трима българи завършват през 1883 г.[13] Това са офицерите Константин Никифоров, Симеон Ванков и Петър Груев.

Най-популярната измежду руските офицерски школи е Офицерската артилерийска школа в Царское село край Санкт Петербург, където са изпратени 51 представители на нашата войска.[14] На офицери, на които е предстояло обучение в Михайловската артилерийска академия обикновено са преминавали през Михайловското артилерийско училище, чийто висш клас[15] е задължителен за постъпване в академията. Друго артилерийско училище е Константиновското артилерийско училище в Санкт Петербург, където учат и завършват осем българи. Съществува българско присъствие в специалните школи на руското артилерийско ведомство. Оръжейната школа в Тула завършват 15 души, Техническата артилерийска школа в Санкт Петербург – 10, Пиротехническата школа в същия град – 6.[16] През 1896 и 1897 г. завършва обучението по ремонт на оръжейна техника на 11 българи, изпратени от военното министерство в заводите „Круп“ в гр. Есен, Германия.

Цялата тази плеяда от артилерийски офицери владеят от 1-2 до 4 чужди езика. Това става факт не само поради факта на своето обучение в чужбина, но и поради това, че често офицери артилеристи са командировани в различни фабрики за контрол и приемане на оръжия и бойни припаси основно в Германия, Франция и Австрия. Тези водещи офицери, публикуват свои статии по различни артилерийски въпроси в списание „Военен журнал“, където запознават останалите офицери с тенденциите в артилерийското дело във водещите армии по света. Споделят се мисли и по време на стрелбите при техния разбор и отчетите, а също и в дългите лагерни нощи на местността, което през периода 1888-1900 г. трае по 3-4 месеца всяка година. Всичко това спомага да се развие една особена интелигентност и съревнование в корпуса на артилерийските офицери. Така в продължение на 34 години от Освобождението до навечерието на Балканската война се изгражда високоподготвен и силно мотивиран офицерски корпус в артилерията, за което голяма е заслугата на инспектора на артилерията и Артилерийската инспекция като цяло.

Тези и редица други примери демострират по категоричен начин световното ниво на българската артилерия в периода непосредствено преди и по време на Балканската война и Първата световна война.

Ние българите сме народ, който често се самокритикува и дори самоосмива, и не винаги цени по достойнство своето. Понякога сме склонни да приемем нещо свое за значимо и велико само ако така го оценят чужденци. Трябва ли обаче някой друг да признае, че българинът е направил ценни приноси в културата на отделни народи и в човешката цивилизация като цяло, които са видими и реални за всеки непредубеден? Българинът не е лишен от дарби за нови приноси и днес. Това го показват и настоящите поколения българи, независимо от това, с какво се занимават и къде по света се намират.

Изключително много за България са световните приноси във военното дело. Една голяма част от тях дава нашата славна артилерия. В края на XVIII и началото наXIXвек, когато се утвърждава съвременната огнестрелна артилерия по света, артилерийските системи са най-скъпите оръжия в армията. Артилерийският парк се превръща в мерило за фискалните възможности на една държава. Същевременно артилерията става предпочитано поприще за кариера във войската. Както тогава, така и в наши дни да си артилерист, означава да съчетаваш едновременно поне три качества – интелект, сила и творчество.

[1]Японците заемат от нас. - Във: Военни известия, № 54, 1908.

[2]Шнайдер - Крезо е най-голямата оръжейна и металургична компания във Франция. Основана е през 1836г. от братята Йожен и Адолф Шнайдер в гр. Крезо в район богат на въглища. Основното производство на фирмата е въоръжение – артилерийски оръдия, картечници, бойни припаси и др. Освен тях фирмата произвежда паровози, релси, мостове и др. До началото на Втората световна война в заводите работят 25000 души.

[3]Круп е германска бизнес династия от град Есен с повече от 400-годишна история. Най-важна част от нейната продукция е стоманата, артилерийски системи, бойни припаси и други видове оръжия. За основател на промишленото производство в комапанията се определя Фридрих Круп, който на 20 ноември 1811 г. създава леярен завод. За световната известност на фирмата допринася Алфред Круп, който прави „Круп“ водеща световна компания в производството на стоманени оръдия.

[4]Богдан Илиев Белковски е роден на 5 август 1876 г. в с. Устово, дн. кв. на Смолян. Завършва Кадетската гимназия в София. Като поручик в Софийския крепостен батальон е командирован (1903г.) за обучение в Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург. Завършва я през 1907 г. След завръщането си в България служи в Софийския крепостен батальон, Софийския артилерийски арсенал и Главната артилерийска работилница. През 1915 г. конструира прибор за управление на огъня в артилерията, който през 1918 г. е въведен в Българската армия. Някои от неговите изобратения са патентовани в чужбина и се използват в някои чуждестранни армии. През 1919 г. е произведен в чин полковник. От 1930 до 1940 г. е технически директор на арсенала в Казанлък. Пише трудове свързани с пиротехниката и балистиката. Умира през 1952 г.

[5]За военните изобретения у нас. – В: Отечество, 29 март, 1941 г., бр. 930, с. 3

[6]Пак там.

[7] Илчев, З. Артилеристи. Спомени от войната 1915-1918. София, 1937, с. 143.

[8] Петров, А. Съвременни възможности за звукомерно засичане. В: Артилерийски преглед т.128, 1940, кн. 6, с. 474; Чилингиров, С. Какво е дал българинът на другите народи. с. 111.

[9]Артилерията на воюващите държави в надвечерието на Общоевропейската война и след нея. В: - Артилерийски преглед, год. I, кн. 1, 1923, с. 15.

[10]Дълго време за офицер-колтрольор във фирмата Шнайдер във Франция е изпратен артилерийският инженер подполковник Нягул Цветков.

[11]Дървингов, П. Атаката на Одрин под осветлението на историята и изкуството /Историко-психологически анализ/, София, Печатница Художник, 1931, с. 63.

[12]Вълнаров, Т. Действията на 1/1-а пл. с.с. батарея в чаталджанските боеве от 5 до 8 ноември 1912 година. Във: - Военноисторически сборник, 1938, кн. 36, с.

[13]Т а н ч е в, И. Българи в чуждестранни военноучебни заведения (1878-1912), София, 2008, с. 21.

[14]Пак там, с. 22.

[15]Бел. на авт., т.е. последния.

[16]Пак там, с. 23.